Join the new world

Скъпи приятели, уважаеми читатели!

Никой не би могъл да даде точна статистика на Българите заминали в чужбина през последните години.
Знаем само, че има не малко успели сред тях. Дай Боже така да бъде и за в бъдеще!
Но знаем, че има и много работещи по цели дни или нощи на по едно или две места.
Знаем, че тяхното щастие трае не повече от петнадесетина минути – от получаването на заплатата по сметката, до превода на по-голямата й част на близките им в България.
Знаем, че докато телата им са в чужбина, душите им са в Родината.
Знаем също, че те винаги ще бъдат между дватата свята и никога истински свои, както в единия, така и в другия свят.
Тази статия е за тях!

Приятно четене/ слушане!




Всичко започна с „жътвата”. Не точно онази „жътва”, за която най-вероятно сте чували, а друга, по-модерна „жътва”. Наричаха я с много завоалирани имена, но истината бе, че за една немалка част от населението тази „жътва” се оказа семекосна. Твърдеше се, че „жътвата” не отнема човешки животи и като цяло това беше точно така, но имаше нещо много по-ценно, което тя взимаше от хората. Комбайните на „жътвата” жънеха души.
Беше стигнала покрайнините на града и някогашните тихи съмнения на душата му, днес бяха „жътвена” реалност. Вярваше, че е готов да ги посрещне, да им устои, да не избяга... Имаше своя тайна дума за „другите”, която често използваше с пренебрежение. Тя беше единственото вярно и безотказно оръжие в неговата обречена борба. „Думата” бе тази, която го спираше всеки път, застанеше ли на кръстопътя на световете, но сега нито тя, нито пренебрежението успяха да го спасят... от „жътвата”.
Прибра света си във вътрешния джоб на якето и се запъти към пехострадата. Нямаше пари да плати на весел вселенски музикант, по чието петолиние да се прехвърли в „другия” свят, нито кредитен лимит за своя собствена стълба към небето. И въпреки, че бе заклет стопаджия, точно сега, повече от всичко на света искаше да бъде сам.
В началото походката му бе бавна. „Думата” все още спъваше краката му, но дирята, която тя оставяше от влаченето по страдата, ставаше все по-безлика и вече едва забележима.
Краката му се забиваха в отломките на миналото. Вятърът хвърляше на парцали «житния» прах в очите му, блъскаше гърдите му, но все не успяваше да го спре. Бегачът не се обръщаше, но гърбом усещаше как ожънатите планети чезнат една след друга зад последния вселенски хълм. Дишаше тежко, а движенията бяха все така свежи и целеустремени. Душата му тлееше тихо с топлината от галещи звезди и всяка звезда бе поредната пареща сълза в неговата вътрешна Вселена от сълзи.
Светлините в далечината го викаха. Сиянието им рисуваше силуетите на щастие с неземен замах. Луксът на новия свят се плъзна по клепачите му. После изпълни очите му. Всичко наоколо беше толкова мащабно и така красиво... Глазурата от витрините полепна по пръстите му. Шампанско поръси косите му. Само намигащите рекламни пана му се надсмиваха с... „думата”. И той долови страх. Неистов, панически страх. Огледа се. Новият свят пръскаше щедро водопади разкош. Само душата му трепереше. Посинелите й устни мълчаха. Очите й го молеха отчаяно, кимаха към съседната глуха пряка и бегачът зави след погледа й. Открилата се гледка го вцепени. Ходилата му изораха асфалта.
По цялото продължение на тротоара просеха съдби. Върволица от разорени съдби. Съдби загубили и вяра, и невяра. Съдби без компас. Съдби без глас. Съдби без души и души без страст. Зад тях препълнени контейнери от голи надежди и овдовели мечти - мечти обляни в пясъчни сълзи.
Нечия нежна ръка докосна рамото му. Обърна се стреснато и вече готов да отскочи назад, спря. Неговата собствена съдба, сияеща в пурпурния блясък на града, го подканяше.
...А душата му едва мъждукаше.
Подвоуми се за миг. Извади света си от джоба. Целуна малката поизбеляла снимка, после бавно притвори очи. В главата му гъмжаха ята ехидни смехове. Прииждаха на рояци. Блъскаха се един връз друг в съзнанието му, сетне си тръгваха, проправяйки път на новото и още по-гръмогласно:
„ - Кой си ти...?”, „Кой си ти...?”, „Кой си ти...?”
„Другият” сви юмруци. Костите на пръстите му изпукаха. Искрите в очите му опариха най-близките звезди. Зъбите изскърцаха безумието му.
Хвана съдбата си под ръка и изрева: „P r e t (e) н д ъ р….”

Остани в тъмнината,
Знаеш че всички те се преструват,
Остани в тъмнината
така започва всичко.

Преследвай своите цели
Пей докато костите им се пропукват.. отново.
Нуждите, които си погребал на дълбоко,
Тайните които си пазил, вече са на повърхността
Готов ли си?
Вече не ми пука
Кажете ми истината
Ще се боря..

Гмуркам се във безкрайността
Колелото ме завърта
Това никога не свършва, никога
Същата стара история.

Припев:
А ако ти кажа че не съм като останалите?
Ако ти кажа че не съм поредната ти играчка?
Ти си този, който е фалшив!
А ако ти кажа, че няма да се предам? (х2)


Толкова време душите ни мълчаха
Аз съм само още една душа за продан, е
Този път няма да стане,
Не сме вечни..
Това е толкова преходно, да..
Същата стара история.

(Припев...)

Аз съм гласът в главата ти,
Който отказваш да чуеш
Аз съм лицето, което трябва да погледнеш
Лицето, отразено в погледа ти
Аз съм навсякъде около теб,
Аз съм врагът ти,
Аз съм този, който ще те сломи
Ше паднеш на колене..

Е, какво си мислиш че си?
Кой си ти?
Кой си ти?
Кой си ти?

Остани в тъмнината,
Знаеш че всички те се преструват.

Припев:
А ако ти кажа че не съм като останалите?
Ако ти кажа че не съм поредната ти играчка?
Ти си този, който е фалшив!
А ако ти кажа, че няма да се предам? (х5)

Е, какво си мислиш че си?
Кой си ти?