Join the new world

Кулата на кралицата

Кулата на кралицата- някога символ на древния град на инлингите бе останала цяла по чудо. Грозни пробойни покриваха снагата й- рани от ожесточената битка от последната война.
Магда, Хита и Фрам започнаха изкачването, като си почиваха покрай дупките от стените, разкриващи приказна гледка към реката, минаваща край града.
Магда можеше да си представи как по улиците са се движели хора, ходели са на пазарния площад или в градината на двореца.
- Чудно ми е- рече Фрам – защо при последната война никой не е извадил меча? Дръжката на вълшебната реликва проблясваше на хълбока му.
- Може би са забравили за гробницата- рече Хита, отпивайки от манерката си.
- Или е нямало роден потомък на Агенар- добави Магда.
Най-сетне стигнаха до върха, където бяха покоите на кралицата.
Нямаха време да се насладят на гледката. Те видяха черния облак от летящи вирмове и техните ездачи. Как са могли да усетят присъствието им в този мъртъв град?
Наближаваха бързо. Чуваше се ужасния им грак и призрачния плясък на крилете им.
- Върви, принцесо!- рече Фрам и извади меча на Один.
- Време е да вземеш короната си. Ние ще ги задържим.- каза решително Магда
Фрам стисна здраво меча, а магьосницата вдигна синия амулет в дясната си ръка.
Сега щеше да разбере колко е научила от старата шаманка...

Пакостник

- Трябва да ида за Пакостник.- рече Убе и подаде на Ото торбата с изписани пергаменти.- Просто за всеки случай- обясни великанът.
Драконите бяха нетърпеливи да полетят, след като излязоха от клисурата.
- Ужасно съм се схванал.- оплака се Спиридон на Ото.
Великанът гледаше как приятелите му изчезват в пролетното небе и въздъхна. С широки крачки той се запъти към лагера.
От другата страна на езерото го очакваше неприятна изненада. Пакостник раздаваше удари с рога и копита, пазейки багажа от група ледени войни. Няколко стрели бяха забити в снежната му козина.
Убе не помнеше как е преплувал езерото. Точно като излизаше на сушата, един от войниците замахна с копие и прободе смелия козел в гърдите. Издавайки жалостив стон, Пакостник падна на лявата си страна и под него се образуваше локва кръв.
- Не-е-е!- изрева Убе и секирата му изсвистя във въздуха, правейки просека до тялото на любимия му питомец.
Великанът се наведе, но се разстрои още повече, виждайки помръкващите очи и усещайки последния дъх на Пакостник.
- Ще се видим във Валхала, скъпи друже. Сега те ще си платят!- рече Убе.
Нямаше време за размекване. Секирата си вършеше работата и порази близките противници. Усетили угрозата на викингското острие, ледените войни се отдръпнаха и го обсипаха със стрели. Две от тях го пронизаха в дясната ръка, но Убе прехвърли оръжието си в лявата, като се изсмя предизвикателно. Коленете му нещо ставаха меки.Толкова ли се беше изморил?
Внезапно една великанска ръка го повдигна и един вълшебен глас прошепна в ухото му.
- Няма да ми умираш сега! Дръж се! Аз съм великанката Яра, а това е дружината ми.
Двамата изсумтяха и застанаха гръб в гръб за следващата атака. Битката утихваше...

Пак закъснял

Ядосаният Локи този път не даде никакъв контрол на Ерик. Съзнанието на последния скимтеше като кученце в някакъв ъгъл на мозъка му.
Премахнал магията, злият бог крачеше сред отломките на драконите и с един замах отвори вратата на гробницата. Скъпо щяха да си платят тези търсачи на силни усещания! Е- щяха да си ги получат.
Ерик съгледа криптата и някакъв смътен спомен изплува в него, че са му разказвали за това място. Магьосникът твърде беше съсредоточен, за да блокира и този спомен.
Той се наведе към ножницата, но същата бе празна. Надеждата за безгранична власт отново се изплъзваше. Ерик можа да надникне в мечтите на бога. Там той се носеше към небесата, посичайки войните и боговете на Валхала. Забиваше меча отново и отново в Один, който го прикова към скалата до настъпването на Рагнарок-сетната битка.
Локи съгледа златистия портал към Тера и приближи внимателно към него. Без да иска, Ерик го докосна с длан и се опари.
- Идиот! Това е бяла магия! Не ми дава да премина.- извика магьосника.
Ерик гледаше града в златистата омара и си спомняше как е тичал по улиците му.
Локи беше толкова умислен в плановете си за Тера, че беше отхлабил хватката. Поне в тъмницата на съзнанието си, момъкът беше господар сега на спомените си и горчиво заплака...